Доц. д-р Борислав Цеков: Съдът на ЕС не е над конституцията

Опитват се чрез Съда на ЕС да „изнасилят“ Конституцията на Република България. Не, това не е пресилена констатация. Искат българските власти да не се подчиняват на конституционните норми и на техните задължителни тълкувания. Поводът, разбира се, е приоритетът на приоритетите за неолибералните елити на ЕС - джендърът и смяната на пола, която трябвало да бъде зачитана от властите, независимо че научната истина е безпрекословна - биологичният пол е генетично детерминиран и непроменим чрез хирургически или хормонални намеси. Този опит трябва да получи категоричен отпор от суверенните български власти, защото е юридически неоснователен.

Има една фундаментална концепция, която подрежда правното и политическото пространство на съвременната конституционна държава по начина, по който теорията на относителността подрежда и обяснява Вселената. Накратко, в основата на всичко е учредителната власт на суверенния народ. Тази власт чрез конституцията, от една страна, предопределя формите и способите за осъществяване на властта за ревизия на конституцията, като делегира частични учредителни компетенции на особен вид парламентарни учреждения. От друга страна, тази власт учредява и институционализира властите, които упражняват текущото управление. И в двата случая нито делегираните учредителни компетенции, нито компетенциите на учредените власти могат да имат по-широк обхват от тези на самата учредителна власт. Напротив, те са подчинени императивно на юридическото и политическо върховенство на конституцията. Валиден е принципът „няма власт извън конституцията“. И това е така още от формулирания в Древен Рим правен принцип, че никой не може да предостави другиму повече права (компетенции), отколкото сам има. Учредената власт не може да бъде над учредителната, а нейните актове - нормативни и правораздавателни - не могат да имат примат над конституцията, която е акт на учредителната власт. Същото се отнася и до съотношението на националната конституция към правото на ЕС, което е учреден, а не суверенен правопорядък. Правото на ЕС има примат над националното законодателство, доколкото конституцията го е уредила, но не и над самата конституция.

От години обаче се правят системни опити да се налага някакъв мним примат на правото на ЕС над националните конституции. Фразеологията, че правото на ЕС било „особен съюзен правопорядък“ не може да промени неговата същностна характеристика - това е учреден правопорядък, който няма суверенен характер. Съюзният правопорядък е учреден по силата на националните конституции на държавите-членки, а не обратното. Държавите са „господари на договорите на ЕС“, а не ЕС на държавите. Защото ЕС не е федерална държава, а съюз на държави и неговите компетенции не са и не могат да бъдат надконституционни или да имат примат над властта, която ги е създала. Битуващата в практиката на Съда на ЕС и юристите, които я поддържат, постановка, че правото на ЕС имало примат над конституцията, не произтича от нито една сричка или дори запетайка от учредителните договори на ЕС. Това е изкуствена концепция, съчинена изцяло по пътя на съдийския активизъм, който обслужва една политическа доктрина – на европейските федералисти, и един ведомствен интерес – на брюкселската бюрокрация. Няма конституционна юрисдикция на сериозна държава в ЕС, която да признава безусловен примат на европейското право над националната конституция, въпреки огромния политически натиск за това. Този дългогодишен конфликт, лицемерно наричан понякога „съдебен диалог“, стана причина държавите-членки да запишат изрично в чл. 4, ал. 3 от Договора за ЕС (ДЕС), че Съюзът е длъжен да зачита националната идентичност на държавите членки, „присъща на основните им политически и конституционни структури, включително по отношение на регионалното и местното самоуправление“. На тази основа се роди концепцията за „конституционната идентичност“, която е основание за държава-членка да не прилага съюзни норми, ако те противоречат на основните начала и на самото ядро на суверенния политически и правен ред, установен с националната конституция.

От известно време обаче в ход е нова политическа атака от страна на съдийския активизъм на ЕС и пригласящите му федералистки настроени теоретици. Според тях конституционната идентичност била съществувала само и доколкото е призната от въпросния Съд на ЕС. Това е дълбоко несъстоятелно и превратно тълкуване на ДЕС. Задължението на ЕС да „зачита“ не означава „да определя“ тази идентичност. Монополното право да определят параметрите на конституционната идентичност принадлежи единствено на националните конституционни юрисдикции. И те са длъжни да го защитават, независимо от съдийския активизъм на ЕС, защото носят отговорност пред суверенния народ, а не пред брюкселските чиновници.

Да се върнем на конкретния повод - Съдът на ЕС постанови решение по дело C-43/24 (Shipov), образувано след конституционосъобразен отказ на българските власти да признаят промяна на пола, името и ЕГН на лице от мъжки пол с българско гражданство, което започнало да се идентифицира като жена, преминало към хормонална терапия, преместило се в Италия и поискало промени в регистрите за гражданско състояние в България. С това решение Съдът на ЕС постановява, че национална правна уредба, която не допуска промяна на пола в документите на гражданин, можела да наруши правото на свободно движение в ЕС. Това със сигурност щеше да има обвързващо значение за България, но ако въпросът с пола беше решен у нас само на законово ниво. В българската правна система обаче понятието „пол“ е конституционализирано и то, както Конституционният съд правилно е изтъквал, в неговия биологичен смисъл, а не като социална конструкция (джендър). Това тълкуване на конституционната норма е задължително за всички граждани, юридически лица и държавни органи. То не може да бъде обезсилено или заобикаляно от Съда на ЕС, който няма никакви правомощия да тълкува националната конституция или да разпорежда нейното неприлагане или промяна. Правните последици от такова решение не могат да обезсилят конституционна норма, нито задължението на властите да се съобразяват с нея.

Съдът на ЕС прави прекомерно широко тълкуване на правото на свободно движение по учредителните договори. Толкова прекомерно, колкото беше онова прословуто и вече преодоляно решение на Върховния съд на САЩ от 1960-те години, с което от правото на лична неприкосновеност либерални съдии изведоха някакво мнимо „право на аборт“, което уж било гарантирано от федералната конституция, поради което отделните щати не можели да го дерогират. Свободното движение е икономическа и гражданска свобода, предназначена да гарантира мобилността на гражданите в рамките на ЕС. В решението Shipov обаче съдийският активизъм иска да използва превратно тази свобода като инструмент за обезсилване на българската конституция. С други думи, чрез тълкуване на правото на свободно движение Съдът на ЕС на практика се опитва да интервенира на конституционно равнище. Това категорично е ultra vires, тоест извън компетенциите на този съд.

Въпросът кой има последната дума по отношение на националната конституция във всяка конституционна държава има един-единствен безпрекословен отговор - последната дума има националният конституционен съд. Съдът на ЕС е върховен тълкувател на правото на ЕС. Но той не е върховният тълкувател на националните конституции, нито може да ги обезсилва изцяло или частично. И това е така - да повторим отново - защото властта на ЕС е делегирана и учредена, а не учредителна и суверенна. Поради това решението по дело C-43/24 (Shipov) не може да има върховенство спрямо националния конституционен ред. Относно понятието „пол“ българските държавни органи следва да се подчиняват единствено на задължителната конституционна норма и нейното задължително тълкуване от Конституционния съд на Република България, а не на решението на Съда на ЕС. Нищо повече и нищо по-малко!